Да, аз съм болен: в сърцето мъгла,
скучая аз — от приказки и хора.
Сънувам диамантите на царя
и целия във кърви — ятаган.
Учудвам се (това не е лъжа),
прадядо имам кривоглед татарин,
вилнеещ хун...Това ми е оставил
в изминал век това ми завещал.
Мълча, скърбя, оттеглят се стените:
пред мен океан, раздиплени вълните,
залязва слънце, скрито зад гранит,
и виждам град с кубетата му сини,
с цветущите жасминени градини,
и боя там... Ах, да! аз бях убит.
Я верно болен: на сердце туман,
Мне скучно все, и люди, и рассказы,
Мне снятся королевские алмазы
И весь в крови широкий ятаган.
Мне чудится (и это не обман),
Мой предок был татарин косоглазый,
Свирепый гунн… я веяньем заразы,
Через века дошедшей, обуян.
Молчу, томлюсь, и отступают стены —
Вот океан весь в клочьях белой пены,
Закатным солнцем залитый гранит,
И город с голубыми куполами,
С цветущими жасминными садами,
Мы дрались там… Ах, да! я был убит.