Жена познавам: мълчалива,
от думи огорчена тя,
зеници тайнствено се взират,
вглъбено гледат на света.
Душата й разкрита жадно
за звучен музикален стих,
за земни радости, съблазни,
е чужд духът й горделив.
Походка кротка, предпазлива,
а стъпките й — тих рефрен,
със нищо тя не е красива,
но щастие е тя за мен.
Когато жаден съм за волност
и смел, и горд — при нея — там,
да уча мъдри сладки болки
от нейния измъчен блян.
Тя в мъката си даже свети,
понесла мълния в ръка,
а сънищата й са сенки
от райски огнени крила.
Я знаю женщину: молчанье,
Усталость горькая от слов,
Живет в таинственном мерцаньи
Ее расширенных зрачков.
Ее душа открыта жадно
Лишь медной музыке стиха,
Пред жизнью дольней и отрадной
Высокомерна и глуха.
Неслышный и неторопливый,
Так странно плавен шаг ее,
Назвать нельзя ее красивой,
Но в ней все счастие мое.
Когда я жажду своеволий
И смел, и горд — я к ней иду
Учиться мудрой сладкой боли
В ее истоме и бреду.
Она светла в часы томлений
И держит молнии в руке,
И четки сны ее, как тени
На райском огненном песке.