Не дървесата в тъмната гора,
а нас животът съвършен отмина:
за тях земята — звездната сестра,
отечество е, а за нас — чужбина.
В дълбока есен залезен жълт прах
и изгревни червени небосводи
с цвета на кехлибар обземат тях —
свободните, зелените народи!
Мойсей сред дъбовете там расте,
сред палмите — Мария непозната.
Един към друг тих зов си пращат те
в тъмата вековечна по водата.
В недрата земни те коват елмаз,
трошат гранит, отключват струя бяла,
и бликва изворът в уречен час —
при скършен бряст, при сикомора зряла.
Такава да намеря аз страна,
където да не плача, да не пея,
а мълком да набирам висина
безброй хилядолетия над нея!
Я знаю, что деревьям, а не нам,
Дано величье совершенной жизни,
На ласковой земле, сестре звездам,
Мы — на чужбине, а они — в отчизне.
Глубокой осенью в полях пустых
Закаты медно-красные, восходы
Янтарные окраске учат их, —
Свободные, зеленые народы.
Есть Моисеи посреди дубов,
Марии между пальм… Их души, верно
Друг другу посылают тихий зов
С водой, струящейся во тьме безмерной.
И в глубине земли, точа алмаз,
Дробя гранит, ключи лепечут скоро,
Ключи поют, кричат — где сломан вяз,
Где листьями оделась сикомора.
О, если бы и мне найти страну,
В которой мог не плакать и не петь я,
Безмолвно поднимаясь в вышину
Неисчислимые тысячелетья!