Отдавна го обичат музите,
той млад е, светъл и герой.
Главата вдигна на Медузата
с ръка желязна, бърза в бой.
И няма да съзре той — вечно
в душата с буря — що мълчи,
как хубави са и човечни,
преди тъй страшните очи,
чертите, дето милост молеха —
над тях сега покой сияй…
— Пред детското му своеволие
прегради няма, няма край.
Да, гола чака Андромеда,
пред нея драконът е свит,
напред, напред лети победата,
с крилата негови лети.
Его издавна любят музы,
Он юный, светлый, он герой,
Он поднял голову Медузы
Стальной, стремительной рукой.
И не увидит он, конечно,
Он, в чьей душе всегда гроза,
Как хороши, как человечны
Когда-то страшные глаза,
Черты измученного болью,
Теперь прекрасного лица…
— Мальчишескому своеволью
Нет ни преграды, ни конца.
Вон ждет нагая Андромеда,
Пред ней свивается дракон,
Туда, туда, за ним победа
Летит, крылатая, как он.