Горд е консулът — в кръв е арената:
вече три дни не свършват игрите.
Съсък змийски свисти край стените,
тръпнат тигрите с диво ръмжене…
Слон и мечка, на кръв настървени,
гневно стенат и ровят земята,
страшни турове рогове мятат
с гняв пред римското стълпотворение.
И сред този зверилник, цял в рани,
алеманският вожд беше хвърлен —
воин с поглед, врящ в блясъци върли,
и жрец мъдър, отдавна прославен….
Как копняхме да видим туй тяло
в битки, равни на смелостта му…
А сега, зверове, яжте само! —
то е смачкано и отмаляло…
Но внезапно въззет и спокоен,
вождът викна, склонен над оградата,
и отвърна с див рев безпощадния
хор от мечки и турове бойни…
Всички змии развиха кълбата си,
коленичиха страшните слонове,
и с хоботите в кърви, покорно
го очакваха знак да им прати…
Богове, и ти, консуле злобен,
какво чудо ни бе отредено —
зверовете да лижат смирено
пот и прах от нозете на роба!
Консул добр: на арене кровавой
Третий день не кончаются игры,
И совсем обезумели тигры,
Дышут древнею злобой удавы.
А слоны, а медведи! Такими
Опьянелыми кровью бойцами,
Туром, бьющим повсюду рогами,
Любовались едва ли и в Риме.
И тогда лишь был отдан им пленный,
Весь израненный, вождь аламанов,
Заклинатель ветров и туманов
И убийца с глазами гиены.
Как хотели мы этого часа!
Ждали битвы, мы знали — он смелый.
Бейте, звери, горячее тело,
Рвите, звери, кровавое мясо!
Но, прижавшись к перилам дубовым,
Вдруг завыл он, спокойный и хмурый,
И согласным ответили ревом
И медведи, и волки, и туры.
Распластались покорно удавы,
И упали слоны на колени,
Ожидая его повелений,
Поднимали свой хобот кровавый.
Консул, консул и вечные боги,
Мы такого еще не видали!
Ведь голодные тигры лизали
Колдуну запыленные ноги.