И ето, аз съм сам във вечерта,
към вас, към вас лети ми мисълта,
Ще взема книга, но прочитам: "тя",
душа смутена как да укротя.
И лягам, но в леглото се въртя,
възглавката гори под мен — не спя.
Отивам до прозореца едвам,
луна да видя и полето там,
че там, навън, промълвихте ми "да",
туй "да" докрай душата облада.
Но в миг съзнанието ми разбра,
че вас ви няма и не сте била,
че вашто "да", под бора с трепет тих,
целувката ви — сън била за миг.
Вот я один в вечерний тихий час,
Я буду думать лишь о вас, о вас,
Возьмусь за книгу, но прочту: «она»,
И вновь душа пьяна и смятена.
Я брошусь на скрипучую кровать,
Подушка жжет… нет, мне не спать, а ждать.
И крадучись я подойду к окну,
На дымный луг взгляну и на луну,
Вон там, у клумб, вы мне сказали «да»,
О это «да» со мною навсегда.
И вдруг сознанье бросит мне в ответ,
Что вас, покорной, не было и нет,
Что ваше «да», ваш трепет, у сосны
Ваш поцелуй — лишь бред весны и сны.