Пред портите на храма свят
за милост чакаше беднякът,
от жажда сух, изпит от глад,
едва бе жив, сломен в бедата.
За къшей хляб протегнал длан
и погледът му – жива мъка,
а някой камък сложи там,
в ръката му, наместо къшей.
Тъй молех твоята любов
с тъга, с горчиви сълзи плаках;
тъй чувства святи с нежен зов
излъгани от тебе бяха!
У врат обители святой
Стоял просящий подаянья
Бедняк иссохший, чуть живой
От глада, жажды и страданья.
Куска лишь хлеба он просил,
И взор являл живую муку,
И кто-то камень положил
В его протянутую руку.
Так я молил твоей любви
С слезами горькими, с тоскою;
Так чувства лучшие мои
Обмануты навек тобою!
«Без отдих сме дни и години, / години и дни в жар поне. / В небето се вглеждаме синьо, / обичаме... Често ли? Не! И толкоз. Но горе далеко / блещука божествен елей, / а н»
«Безспорно, има шантави слова, / това не е безсмислен слух зловреден. / Усещам студ и движа се едва, / щом чуя думата „последен”. Последен час. Какъв огромен парк! / »
«Не, няма да съм знаменита. / Не ще ме увенчае слава. / Аз — сянка на архимандрита, / на сан за слава нямам право. Ни Гумильов, ни злата преса / талант да видят в мен н»
«Поруменяла и незвана, / дойде, погледна, отлетя. / И като ябълка уханна / душата свита разцъфтя. Опадват във червено-бяло / като вечерен сняг листа. / И пазя с длан »