Пред портите на храма свят
за милост чакаше беднякът,
от жажда сух, изпит от глад,
едва бе жив, сломен в бедата.
За къшей хляб протегнал длан
и погледът му – жива мъка,
а някой камък сложи там,
в ръката му, наместо къшей.
Тъй молех твоята любов
с тъга, с горчиви сълзи плаках;
тъй чувства святи с нежен зов
излъгани от тебе бяха!
У врат обители святой
Стоял просящий подаянья
Бедняк иссохший, чуть живой
От глада, жажды и страданья.
Куска лишь хлеба он просил,
И взор являл живую муку,
И кто-то камень положил
В его протянутую руку.
Так я молил твоей любви
С слезами горькими, с тоскою;
Так чувства лучшие мои
Обмануты навек тобою!
«Аз паметник си изградих неръкотворен, / народни пътища към него бдят без брой, / с глава високо вдигната и непокорна / Александрийски стълб е той. Не, няма да умра ...»
«В твойте длани ръцете ми хлипаха. / Заминаваш си – свъсила вежди. / Погледни, как брезите разсипаха / сякаш в кървав дъждец листи прежни. Есен бледа е, есен студена...»
«Ти всичко кратко, всичко тленно / погреба и спои с пръстта. / И като младенец, Равена, / спиш в дланите на вечността. През римските врати днес робите / мозайка не пр...»
«Тук все по здрач над ресторантите / се свлича задух гъст и сух, / в бълвоч пиянски шляпат крантите, / и стене пролетният дух… А там далеч, в мизерни улички, / сред п...»