Врагът подпали родна къща,
семейството изби без жал.
Къде войникът днес се връща
със своята безкрай печал?
Върви войникът, мъка сбира
от кръстопът на кръстопът
и в ширното поле съзира
с трева покрит гробовен кът.
Стои войникът — с буца тежка
пред гърлото. Вилнее дъжд.
Той казва: „Ти, Прасковя, срещай
героя — своя чакан мъж.
Готви за гостите трапеза,
широка маса в ден красив —
ний празнично да отбележим,
че се завърнах здрав и жив...”
Не срещна радостни привети,
ни родни погледи добри;
и само топъл вятър летен
над гроба люшкаше треви.
Въздъхна, ремъка оправи,
разтвори походен мешок,
бутилка с люта скръб постави
на сивия надгробен блок.
„Прасковя, миличка, прощавай
и не съди запоя мой:
дойдох да пием там за здраве,
а пия тук за упокой.
Другари спомени ще викат,
над нас вовек ще тегне жал...”
От медно канче пи войникът
вино, допълнено с печал.
Той пи — войникът от народа
в сърцето с болка, морен, тих:
„Към теб години четри ходих
и три държави покорих...”
Опива се, сълзица рони,
надеждите неизживял,
а край войнишките пагони —
за Будапеща взет медал.
Враги сожгли родную хату,
Сгубили всю его семью.
Куда ж теперь идти солдату,
Кому нести печаль свою?
Пошел солдат в глубоком горе
На перекресток двух дорог,
Нашел солдат в широком поле
Травой заросший бугорок.
Стоит солдат — и словно комья
Застряли в горле у него.
Сказал солдат: «Встречай, Прасковья,
Героя — мужа своего.
Готовь для гостя угощенье,
Накрой в избе широкий стол, —
Свой день, свой праздник возвращенья
К тебе я праздновать пришел...»
Никто солдату не ответил,
Никто его не повстречал,
И только теплый летний ветер
Траву могильную качал.
Вздохнул солдат, ремень поправил,
Раскрыл мешок походный свой,
Бутылку горькую поставил
На серый камень гробовой.
«Не осуждай меня, Прасковья,
Что я пришел к тебе такой:
Хотел я выпить за здоровье,
А должен пить за упокой.
Сойдутся вновь друзья, подружки,
Но не сойтись вовеки нам...»
И пил солдат из медной кружки
Вино с печалью пополам.
Он пил - солдат, слуга народа,
И с болью в сердце говорил:
«Я шел к тебе четыре года,
Я три державы покорил...»
Хмелел солдат, слеза катилась,
Слеза несбывшихся надежд,
И на груди его светилась
Медаль за город Будапешт.