Ще дойде час и няма тук да бъда,
ще минат дните бързо, начаса.
Пак слънцето в нощта лъчи ще пъди,
треви ще пламват в утринна роса.
И хората, като звезди несметни,
нов подвиг тук за мене ще родят.
А песничката, писана от мене,
ще блесне им като искра в труда.
Настанет час, когда меня не станет,
Помчатся дни без удержу, как все.
Все то же солнце в ночь лучами грянет
И травы вспыхнут в утренней росе.
И человек, бесчисленный, как звезды,
Свой новый подвиг для меня начнет.
Но песенка, которую я создал,
В его трудах хоть искрою блеснет.
«В бдение молете се за мен, / сбрали крехките отломки на душата. / Час настъпва, следва пътят кратък, / сънищата ми се сбъдват в този ден. Дух на смъртна мъка е залог; »
«Exegi monumentum1 Въздигнах си аз паметник неръкотворен, / и за народа той навеки ще е скъп, / и по-висок е днес ликът му непокорен / от Александровия стълб2. / / Не, ...»
«Аз паметник си изградих неръкотворен, / народни пътища към него бдят без брой, / с глава високо вдигната и непокорна / Александрийски стълб е той. Не, няма да умра ...»
«В твойте длани ръцете ми хлипаха. / Заминаваш си – свъсила вежди. / Погледни, как брезите разсипаха / сякаш в кървав дъждец листи прежни. Есен бледа е, есен студена...»