Ще дойде час и няма тук да бъда,
ще минат дните бързо, начаса.
Пак слънцето в нощта лъчи ще пъди,
треви ще пламват в утринна роса.
И хората, като звезди несметни,
нов подвиг тук за мене ще родят.
А песничката, писана от мене,
ще блесне им като искра в труда.
Настанет час, когда меня не станет,
Помчатся дни без удержу, как все.
Все то же солнце в ночь лучами грянет
И травы вспыхнут в утренней росе.
И человек, бесчисленный, как звезды,
Свой новый подвиг для меня начнет.
Но песенка, которую я создал,
В его трудах хоть искрою блеснет.
«Нацелувана, омагьосана, / сред полята венчала се с вятъра, / ти си сякаш с окови дамгосана, / моя обич си, мое злато си! Нито весела, нито страдаща, / от небето си сяк...»
«Светът изменя се и аз меня се също! / Макар че името ми е едно и също, — / но в крайна сметка, туй, което съм аз днес, / не съм един. Ний много сме. Живея все, / че мойта ...»
«В сака широки, с шапки за размах, / с тетрадки, пълни с мисли стихотворни, / отдавна се разпаднахте на прах / като изсъхнал люляк в сухи клони. Отидохте в страна без ...»
«Търси ме пролет в светлина ефирна! / Аз съм на невидими крила размах. / Звук и дъх съм, зайчето” немирно, / по –лек от”зайчето”: то е тук, аз бях. Но, друже, ние не с...»