Ще дойде час и няма тук да бъда,
ще минат дните бързо, начаса.
Пак слънцето в нощта лъчи ще пъди,
треви ще пламват в утринна роса.
И хората, като звезди несметни,
нов подвиг тук за мене ще родят.
А песничката, писана от мене,
ще блесне им като искра в труда.
Настанет час, когда меня не станет,
Помчатся дни без удержу, как все.
Все то же солнце в ночь лучами грянет
И травы вспыхнут в утренней росе.
И человек, бесчисленный, как звезды,
Свой новый подвиг для меня начнет.
Но песенка, которую я создал,
В его трудах хоть искрою блеснет.
«Животи има два. / Единият е светъл като слънце: / в очите му – небесен ясен ден, / в сиянието – свята мисъл, чувство, / а в живата му сила тъй разкошно / се лее реч св...»
«Зад река, в планина / зеленей горски лик, / под върха до река / има малък чифлик. Славей в светла гора / гръмко песнички пей, / а вдовичка добра / сред чифлика живе...»
«Скъпа, да поседнем близко, / да се гледаме в очите. / В кроткия ти поглед искам / да дочуя чувства скрити. Тази есенна позлата, / този кичур бял в косите — / е спасе...»
«Адис-Абеба, град и песен, / На бряг край ручеи прозрачни, / Небесен ангел те донесе, / Ахат сред проломите мрачни. Армида в цвят… И — пилигрим — / Хранител на любов...»