Търси ме пролет в светлина ефирна!
Аз съм на невидими крила размах.
Звук и дъх съм, зайчето” немирно,
по –лек от”зайчето”: то е тук, аз бях.
Но, друже, ние не сме разделени!
Чуй, тук съм! Докосват моето лице,
през пламъците на деня прострени,
твойте живи и треперещи ръце.
Задръж така! И затвори очите!
Едно усилие за мене направи,
върху треперещите пръсти скрито
може би ще пламна в огнени искри.
Ищи меня в сквозном весеннем свете.
Я весь — как взмах неощутимых крыл,
Я звук, я вздох, я зайчик на паркете,
Я легче зайчика: он — вот, он есть, я был.
Но, вечный друг, меж нами нет разлуки!
Услышь, я здесь. Касаются меня
Твои живые, трепетные руки,
Простертые в текучий пламень дня.
Помедли так. Закрой, как бы случайно,
Глаза. Еще одно усилье для меня —
И на концах дрожащих пальцев, тайно,
Быть может, вспыхну кисточкой огня.
«Безспорно, има шантави слова, / това не е безсмислен слух зловреден. / Усещам студ и движа се едва, / щом чуя думата „последен”. Последен час. Какъв огромен парк! / »
«Не, няма да съм знаменита. / Не ще ме увенчае слава. / Аз — сянка на архимандрита, / на сан за слава нямам право. Ни Гумильов, ни злата преса / талант да видят в мен н»
«Поруменяла и незвана, / дойде, погледна, отлетя. / И като ябълка уханна / душата свита разцъфтя. Опадват във червено-бяло / като вечерен сняг листа. / И пазя с длан »
«Ще дойде час и няма тук да бъда, / ще минат дните бързо, начаса. / Пак слънцето в нощта лъчи ще пъди, / треви ще пламват в утринна роса. И хората, като звезди несметни,»