От розовия изгрев нещо тъжно свети
и от потъващ в далнината смях.
В разкошно-знойни дни печал се крие лете
сред царствен земен облик в тях.
И в славеев гласеж ридания усещам,
като на струна скъсана див звън.
О, нещо тъжно има в радостните срещи
и на измамна пролет в дивен сън.
Есть что-то грустное и в розовом рассвете,
И в звуках смеха, тонущих вдали.
И кроется печаль в роскошно-знойном лете,
В уборе царственном земли.
И в рокот соловья врываются рыданья,
Как скорбный звон надорванной струны.
Есть что-то грустное и в радости свиданья,
И в лучших снах обманчивой весны.
«Край пущинаци блатисти, / скрити без просвет и път, / в разни бърлоги нечисти / странни му жици седят. Тръгне такъв да заскита / право през степния влек. / И му при...»
«Врагът подпали родна къща, / семейството изби без жал. / Къде войникът днес се връща / със своята безкрай печал? Върви войникът, мъка сбира / от кръстопът на кръст...»