Без отдих сме дни и години,
години и дни в жар поне.
В небето се вглеждаме синьо,
обичаме... Често ли? Не!
И толкоз. Но горе далеко
блещука божествен елей,
а някакво пламъче леко
в душите безименно грей.
Без отдыха дни и недели,
Недели и дни без труда.
На синее небо глядели,
Влюблялись... И то не всегда.
И только. Но брезжил над нами
Какой-то божественный свет,
Какое-то легкое пламя,
Которому имени нет.
«Нацелувана, омагьосана, / сред полята венчала се с вятъра, / ти си сякаш с окови дамгосана, / моя обич си, мое злато си! Нито весела, нито страдаща, / от небето си сяк...»
«Светът изменя се и аз меня се също! / Макар че името ми е едно и също, — / но в крайна сметка, туй, което съм аз днес, / не съм един. Ний много сме. Живея все, / че мойта ...»
«В сака широки, с шапки за размах, / с тетрадки, пълни с мисли стихотворни, / отдавна се разпаднахте на прах / като изсъхнал люляк в сухи клони. Отидохте в страна без ...»
«Търси ме пролет в светлина ефирна! / Аз съм на невидими крила размах. / Звук и дъх съм, зайчето” немирно, / по –лек от”зайчето”: то е тук, аз бях. Но, друже, ние не с...»