Без отдих сме дни и години,
години и дни в жар поне.
В небето се вглеждаме синьо,
обичаме... Често ли? Не!
И толкоз. Но горе далеко
блещука божествен елей,
а някакво пламъче леко
в душите безименно грей.
Без отдыха дни и недели,
Недели и дни без труда.
На синее небо глядели,
Влюблялись... И то не всегда.
И только. Но брезжил над нами
Какой-то божественный свет,
Какое-то легкое пламя,
Которому имени нет.
«Отдавнашната пепел в жар жежи, / изгаря — допир, / дъх / и памет светла... / Но ти, вървящ по нея, не тъжи, / пред пепелта на»
«Повтарят: "Всички средства са добри, / за да спасиш от напаст, злобни страсти / частица от душата си дори..." / Кой казва, че деля се аз на части? И как да скрия — напол...»
«Разпиляха се думи любовни / и отлита последен скорец. / А от клена във багри се ронят / силуети — сърце, след сърце. Ти какво си направила, есен / В пламък златен зе»
«Нацелувана, омагьосана, / сред полята венчала се с вятъра, / ти си сякаш с окови дамгосана, / моя обич си, мое злато си! Нито весела, нито страдаща, / от небето си сяк...»