Без отдих сме дни и години,
години и дни в жар поне.
В небето се вглеждаме синьо,
обичаме... Често ли? Не!
И толкоз. Но горе далеко
блещука божествен елей,
а някакво пламъче леко
в душите безименно грей.
Без отдыха дни и недели,
Недели и дни без труда.
На синее небо глядели,
Влюблялись... И то не всегда.
И только. Но брезжил над нами
Какой-то божественный свет,
Какое-то легкое пламя,
Которому имени нет.
«Не, няма да съм знаменита. / Не ще ме увенчае слава. / Аз — сянка на архимандрита, / на сан за слава нямам право. Ни Гумильов, ни злата преса / талант да видят в мен н»
«Поруменяла и незвана, / дойде, погледна, отлетя. / И като ябълка уханна / душата свита разцъфтя. Опадват във червено-бяло / като вечерен сняг листа. / И пазя с длан »
«Ще дойде час и няма тук да бъда, / ще минат дните бързо, начаса. / Пак слънцето в нощта лъчи ще пъди, / треви ще пламват в утринна роса. И хората, като звезди несметни,»
«Водата женствена обичам / и огън, юношески жив, / скалите с нрава им себичен, / тревата с нежния й взрив. Разгула на пространства, мрачен, / на звезден рой — тържес»