Ний седяхме си с теб край заспала река.
Тиха песен рибарска звучеше така.
Зад реката догаряше слънчева сласт...
И тогава не казах ти нищичко аз.
Загърмяха далечни пред нас небеса.
По ресниците твои потече сълза.
Към лика ти се сведох, бях плах, заридах...
И не казах ти нищо, безмълвно седях.
И сега в тези дни аз отново съм сам.
Вече нищо не чакам от идното там.
Отзвуча от сърцето житейският звук,
ах, защо не ти казах аз нищичко тук!
Мы сидели с тобой у заснувшей реки.
С тихой песней проплыли домой рыбаки.
Солнца луч золотой за рекой догорал...
И тебе я тогда ничего не сказал.
Загремело вдали – надвигалась гроза.
По ресницам твоим покатилась слеза.
И с безумным рыданьем к тебе я припал...
И тебе ничего, ничего не сказал.
И теперь, в эти дни, я, как прежде, один.
Уж не жду ничего от грядущих годин.
В сердце жизненный звук уж давно отзвучал
Ах, зачем я тебе ничего не сказал!